„Зад всеки велик мъж стои една  силна  жена...”

   Малко странно начало на пътепис са думите на Наполеон,  но мястото, за което искам да разкажа е свързано с живота и съдбата на една нестандартна  двойка. Един мъж, който определя себе така: „Сюрреализмът – това съм аз” и една жена, която има вкус и усет за талантливите мъже.

Фигерас.  Родното място на Салвадор  Дали. Театърът музей.

 
Театърът музей на Дали във Фигерас
 
Огромно е желанието на Дали да превърне полуразрушения общински театър в свой музей: „Първо - защото аз съм наистина  театрален художник,  второ, защото театърът стои точно срещу църквата, където съм бил кръстен и трето, защото именно в  този  театър ,  беше първата ми публична изложба...” И още: „ ...аз искам моят музей да бъде истински лабиринт, огромен сюрреалистичен обект. Това ще бъде истински театрален музей и идващите тук ще си отиват, стреснати, сякаш  събудени от театрален сън...”


Фасадата на театъра, с малки хлебчета и увенчана с яйца

Според мен, Салвадор Дали не е искал или държал непременно да бъде разбран. Достатъчно му е било да бъде добре платен и  да се говори за него непрекъснато. Няма значение какво.  Не страдайки ни най – малко от патологичната си липса на скромност и от самовъзхитен от гигантската си мания за величие.

Входът на музея, горе, влява - водолаз

В днешно време  това е вторият по посещаемост музей в Испания, супер ексцентрична червена сграда, идеално поддържана, с малки хлебчета  по фасадата,  завършваща  с грамадни жълти яйца, редуващи се с голи женски фигури,  които на мен ми приличат на фигурката на наградата  „Оскар”.  Казват, че по време на войната населението в родния му град се е прехранвало предимно и само с това и в знак на почитание хлебчетата са поставени там. Само че – до тук с почитта към другите.  Всичко останало е предизвикателство.

Скулптурата на Мейсоние - Великата Есфир върху любимата кола на Дали

 Не зная дали художникът е бил толкова проницателен, за да предвиди спектакъла, който се разиграва 10 години след смъртта му. Или - просто, сам го е режисирал,  подготвил и сега , някъде отгоре се наслаждава на творението си.

Колата, в която вали дъжд, като пуснеш монета в процеп на вратата



Сградата  е необичайно  място  за музей. Само че, там всичко е от странно, по–странно. На малкото площадче „Гала-Дали” в двора на музея ни посреща първото странно нещо – паметник на Жан Мейсоние, художник,  на когото Дали се е възхищавал, въздигнат на пиедестал от автомобилни гуми.  Поглеждаш наляво – отново – странна скулптура на Нютон.


Това е в чест на Нютон



Поглеждаш надясно –  погледът фиксира скулптура на водолаз на стената в ляво от входа – като символ или намек за дълбочините на подсъзнанието, в които трябва да се потопиш, влизайки... Вътрешността е приказен, футуристичен декор. Като се започне от кръглия двор, където в центъра се намира любимото возило на Салвадор, над  криптата, където е погребан самият той.  Върху Кадилака стои статуята на Ернст Фукс – „ Великата Есфир”, над нея – отново колона от автомобилни гуми, мраморен бюст на Фр. Жирадон , над него – лодката на Гала. А над нея – чадър. Пускаме монета в процеп на вратата на Кадилака, чадърът на покрива се прибира и вътре, при шофьора започва да вали дъжд...Според самия автор, това е най – великият сюрреалистичен паметник в света. По стените на вътрешния двор се редуват елементи от съвремието - умивалници, модернистични фенери, голи тела, животински скелети и  екзотична растителност, а под небето – кристална топка, покриваща двора.

Дали всичко това е най – великият паметник наистина, но за мен е  странно, на моменти неразбираемо, стряскащо и налудничаво.

Салвадор Дали - Душата на човека


Срещу входа ни посреща огромна картина – „ Душата на човека „ – така, както я вижда художникът. Ексцентризмът на художника те стряска на всяка крачка –като че ли си  в огромното му ателие, където непрекъснато изкачат  разни причудливи измислици и невероятни неща. Като в триизмерно кино, нереален свят, във влакче на ужасите или в страната на чудесата. Насочвам обектива към голямо платно с Гала на него, в гръб, а виждам портрета на  Линкълн – оптическа игра, обръщам се и срещу мен е друга чудноватост -  октоподът, който изобразява портрета на Бетховен – пак оптическа магия. Много, много мънички барелефи на любимия му композитор – Вагнер.

Музеят трябва да се разглежда в определен ред, въртя се в кръг, слизам надолу, качвам се нагоре, докато в един момент се чувствам  замаяна и сякаш не мога да се ориентирам...

Не е възможно, а и не бива да се разглежда всичко наведнъж,  защото се чувстваш преситен, „преял” с Дали. Или със странностите и ексцентризма на Дали. Като че ли, тук няма нито един стандартен, обичаен предмет.
 


И ти става ясно, че огромната слава на художника се дължи на огромния  му талант, гарниран с гигантска  доза екстравагантност. Навсякъде е Гала. Гала в гръб, Стъпалото на Гала, Гала и сфери, Гала и Дали. Имам чувството, че целият музей също е тя.
 












Не всички важни творби на Дали са в този музей, но като се има предвид, че самият музей е неговото най – важно дело, то е като магнит за феновете му. И не само за тях – тези, които не го харесват идват от любопитство. А самият музей работи, докато има посетители – понякога, през лятото, това е до сред нощ.


Интересна е стереоскопичната стая с лицето на Мей Уест – диванът – устни, камината – нос, картините – очи. Само че, за да стане ясно, че това е лице, трябва да се покатериш на една стълба и да погледнеш от високо.

Колкото картинната част на музея е странна и  натоварваща, толкова красива и елегантна е другата му част – на бижутата. Там са изложени 37 златни бижута със скъпоценни камъни, изработени за Дук де Вердура, по проекти на художника, изложени са и оригиналните му скици на хартия.












Първоначално моделите са били изработени от сребро, после художникът сам е подбрал видовете скъпоценни камъни, не само заради красотата, а основно – заради символиката. И за да докаже на света, че стойността на едно бижу не се измерва само с цената на материалите, вложени в него, а може да бъде безценно заради символа, който носи. И наистина, съчетанието е екстравагантно, футуристично, на моменти неразбираемо на пръв поглед, но както всичко, създадено от Дали – невероятно. И неземно красиво.  Там е рубиненото златно сърце, което пулсира още от 1957 година насам, рубинената усмивка на Мей Уест – от рубини и перли, „ Горгона „, която е неземно красива. „ Окото на времето „ също е прекрасно – с часовниче  вместо зеница. Идеята на Дали за кръста също има своето място, има красиви пеперуди, размахващи крилца, ангел, с трептящи криле, не мога да опиша всичко. Но най – много ме впечатли рубиненото сърце, изработено е от диаманти и рубини,  носи името Royal Heart  и пулсира точно като истинско.


Може би, това е връхната точка на колекцията. Вероятно снимките, които направих, не са най – качествени, но в музея е полу-тъмно и не може да се използва светкавица.

На мен самата животът и творчеството на Дали винаги са ми били интересни. В музея не идвам за пръв път. Защото този творец е рядкото съчетание на огромен талант, мания за величие, доза параноя и едновременно с това – абсолютно успешно превърнал живота и творчеството си в  купища пари, които на края просто не е знаел как най – шантаво да изхарчи. Само че, всичко това се е случило след появата на музата му Гала, която винаги е  съществувала във виденията му / така пише смият той в автобиографията си / и за която ще разкажа във втората част на този пътепис, когато разгледаме замъка Пубол.